И номер три не се завърна

На Виктор

Прохладна влажна утрин...
И мирис на бензин и на масла.
На плаца самолетите са подредени
окъпани от нощната роса.

Край тях сноват техниците –
и както винаги са с нещо неуспели,
а в източния край, до ветропоказателя,
линейката, и мойта радиокола са спрели.

Летците чинно обкръжават командира,
а той с усмивка строга, на планшета
с червено означени, маршрутите повтаря,
и дава им последните напътствия, съвети.

А после козируват и се разотиват..
И към машините пръв Виктор приближава,
покачва се на своя номер три –
с ръка прощално махва и се настанява.

А сетне срещу вятъра внимателно рулира,
двигателя форсира, откъсва се от полосата.
След кръг над нас, поклаща си крилете
и някъде на запад се загубва в мъглата.
 
И почват да текат минутите броени.
Долитат чужда реч и на ефира шумовете.
И през смущенията, малко приглушени,
на нашите момчета долавям гласовете.

За дълго после Виктор замълчава.
Напразно го зова до изнемога...
Шум, морз, но номер три не отговаря.
И се надига в нас нарастваща тревога.

А може би е просто предавателят повреден?
Таз искрица надежда още ни крепи,
но знаем всички - горивото привършва
и става ясно – че няма той да долети...

И да намеря някаква утеха си повтарям:
Немощен, престарял, с живота да се разделиш
е по-трагично, отколкото да се разбиеш
и в миг, сред пламъци, в машината да изгориш.

ноември 2005