Към остров Тасос

Отново съм в пристанището на Кавала,
но там ме срещат не спокойните води,
а с грохота сърдит и непрестанен,
се бият във скалите, пенести вълни.

На север, облаци се носят разпилени,
прихлупват безотрадно, мрачното небе,
припръсква дъжд, от вятъра понесен –
и капките се стичат по мокрото лице.

Но в миг, покрай военните машини
съзирам скрит зад пелената на дъжда,
във униформа сиво-синя, силуета, на
офицер от станцията Ел Зет Ка.

И той ме увещава: „на Тасос заминавам,
но ако тръгнем двама, далеч е по-добре"...
Набърже с щаба всичко се урежда
и сме на път във побеснялото море.

А корабът е празен, подмятат го вълните,
и скърца, стене с болка и трепти –
издига се, във бездните пропада,
но курса си на юг - не спира да държи...

А после - курс на югоизток...
Започва да просветва мрачното небе.
На острова в подветрената му страна,
престава да се пени, сърдитото море.

И вече виждам, вълните как достигат
до пясъчния бряг и мокрите скали,
зад тях - зеленината на маслините,
 а горе в планината - борови гори.

Закътано пристанище със три постройки,
Рибарски лодки, мрежи, батареи скрити..
След туй - маневра... двигателят заглъхва
и котва хвърляме във скеле Казавити.

*   *   *   *   *   *   *   *   *   *   *   *   *   *

Тъй всеки кораб, след битките с вълните
се приютява в жадуван тих пристан,
досущ как морен странник, по пътя си далечен,
достига в края му, покоя възжелан...

декември 2005