Митикас

Високо на Олимп, в приюта Агапитос,
над облачно море, посрещаме зората.
И засияват белокаменните върхове, на
слънцето с зарите, целунати в позлата.

Прощаваме се с последните самотни борове,
от бури и стихии брулени, осакатени,
със корени в скалите впити и приведени,
но за живота в битките - непобедени.

На юг се възвисяват хребети оголени.
Над тях са мраморните върхове,
с чела опърлени и изсушени
от слънчев пек и знойни ветрове.

По северните склонове, прикътани,
белеят още преспи сняг от пролетта.
А в сенките тъмнеят сухи циркуси
и нийде не просветва ни капчица вода.

Стоим стъписани пред каменна грамада,
неприветлива и сурова. Сред канарите,
пътека няма, а без въжета клиновете,
белязани с боя, са вбити по скалите.

Катериме нагоре и нагоре към Митикас.
последни стъпки — и той ще бъде овладян.
А сетне сякаш изведнъж, достигаме самия връх,
със синьо-бяло знаме от желязо увенчан.

Разкрива се безкраен низ от планини далечни.
На запад - Пинд, отпред - на Стефани стените.
Но идва мигът на раздяла със върха.
И предпазливо, се спускаме надолу, по скалите.

Привечер, отново сме в горите на Приония.
Митикас е във облаците скрит - недостижим,
забулен и невидим - не можем да го зърнем
и със прощален взор, завинаги да се простим...

Май 2007