За българите и техния древен каледар

    Днес, съвременните научни постижения позволяват да бъде хвърлена нова светлина върху много приети досега схващания. Оказа се, че ние, въпреки кръстопътя, на който сме разположени и въпреки всички превратности на съдбата, действително сме пълнокръвни наследници на така наричаните прабългари. Едно ново и неоспоримо доказателство свидетелства за това. Имам предвид резултатите от международните информационно-генетични изследвания, които бяха проведени през 2006-2008 г. Те показаха, че за българите е характерен генетичният маркер от Y-хромозомата ЕМ-78-алфа с възраст около 8000 години. Този маркер е уникален, няма свой аналог в света и той се предава само по мъжка линия – от баща на син. Оказа се, че днес, 21% от българските мъже са носители на маркера ЕМ–78. Това е потвърдено с достатъчно богат статистически материал обхващащ над 10 000 извадки, което при нормално (гаусово) статистическо разпределение предполага висока достоверност от порядъка на 99%. За сравнителните изследвания са използвани находки от наши праисторически некрополи (например във Врачанско, Мали Преслав и др.). И тук трябва да подчертаем, че въпреки че сме славяноезична нация, славянските генетични компоненти в съвременните българи са под 20%. Разбира се, “чистокръвни“ нации с напълно хомогенни генетични характеристики не съществуват. В тази светлина, “най-чисти” славяни се оказват поляците (55%), следвани от белорусите и украинците, като руснаците са на пето място. Интересно е да се отбележи и потвърдената ни генетична близост с унгарците, което не е чудно, поради сходния ни етногенезис. Нещо повече – според изтъкнатите унгарски историци проф. Липтак и проф. Ласло Лигети, основателят на унгарската държава Арпад Iе от династията Дуло – същата, от която са и нашите владетели Кубрат и Исперих. Сега е ясно, че в съвременните българи почти отсъстват тюркски, татарски и монголоидни генетични белези. И тук ще добавя, че в турските жени се откриват много повече индоевропейски гени, отколкото в турските мъже, което потвърждава тезата за еднопосочния генетичен обмен и факта, че българските жени са обогатявали турския етнос, а не обратното.

    Наред с генетичния анализ ще добавим и един друг, съвременен метод за получаване на обективна информация – радиоактивното въглеродно датиране. То, както и новите сонарни методи позволиха да бъдат използвани нови сведения за геологическия катаклизъм свързан с катастрофалното нахлуване на солените средиземноморски води в сладководния басейн на Черно море, нивото на което е било значително по-ниско (фиг.1).

Фиг.1  Черноморски потоп

     Този катаклизъм е отразен като легендарния “потоп“ в митовете на много народи. Неговото датиране с висока достоверност сочи годината 5600 г. до новата ера. Без съмнение, този катаклизъм е предизвикал интензивни миграционни процеси. Предполага се, че част от автохтонното население е останало в нашия регион, а част е мигрирала на изток – към Кавказ и Северен Афганистан и в частност около Бактрия (днешна Балкхара) в близост до Памир (Имеон). В подкрепа на тази теза служат генетичните материали събрани от експедицията на Българската Академия на Науките и на Софийския Университет (фиг.2, фиг.3, фиг.4 и фиг.5).

 
 Фиг.2  Бактрия

 
Фиг.3  Афганистан, съвременна Балкхара

Фиг.4  Балкхарски крепости

 
Фиг.5  Конник Мадара в Балкхара

     Съпоставянето на тези материали с данните от европейското генетично проучване потвърждават близостта на генетичните програми от Памирските етноси с тези на съвременните българи. Сравнителните изследвания, при които са използвани и данни за индийци, китайци, иранци и други, потвърждават недвусмислено индоевропейската принадлежност на българите. Още по впечатляващо е, че 44 % от българите имат “памирска“ кръв (Ал. Илиев – 2013 г.). Естествено, че всичко това се приема в известни хипотетични рамки и трябва да бъде доказано с допълнителни проучвания, още повече, че подобна близост може да се дължи само на миграционни процеси от изток на запад. Що се отнася до класическите източници относно появяването на българите на историческата сцена, то това са главно византийски летописи и само няколко процента имат западноевропейски, арабски или древноарменски произход.

    Най-старият документ, в който се споменава народността българи е един анонимен римски летопис от 334 г. в който се разглежда произхода на различните народи на библейска основа. Важното е, че в него за първи път се споменава етнонима българи. Авторът му сочи, че те са произлезли от най-стария син на Ной – Сим.

    От 460 г. е свидетелството на древноарменския историк Хоренаци, който пише за “Българската земя в огромната Кавказка планина.” През 484 г. византийският летописец Йоан Антиохийски отбелязва, че император Зенон, за да се справи с остготите, от хунския племенен съюз, сключил договор с българите, които започнали да се заселват в Тракия и в Илирия.

    Присъствието на българи в нашия регион още в пети век се потвърждава през 531 г. и от готския хронист Йорданес, който отбелязва, че “По Черноморието живеят българи” и че “В долна Мизия, Тракия и Македония само българи живеят”. Освен това,  след смъртта на предводителя на хунския съюз Атила през 453 г., части от този съюз, в който са влизали и българи, остават по нашите северни земи – около Кастра Мартис (Кула), Утус (р. Вит), Ескус (р. Искър) и Алтус (Лом). Синът на Атила, Ирник (Хернак), със своята дружина също остава в Северна Добруджа.

    С разпадането на империята на Атила самостоятелните изяви на българите се активизират и според Манасиевата хроника те още през 495 г. започват масово да преминават Дунава при Бонония (Видин). Император Юстиниан, според хрониста Прокопий, успява да противопостави двете български племена утигури и кутигури и разрешава на кутигурите да се заселят в Тракия. Споменавам тези факти, защото те неоспоримо доказват, че българи в нашия регион е имало – и то не само по време на набези още към края на пети век, а не както обикновено се твърди, че те са дошли тук чак през седми век.

    През пети век започват да се активизират и българските племена, намиращи се в Прикавказието. Там, кан Органа през 611 г. обединява утигурите и кутигурите и през 619 г. сключва съюз с Византия. Според арменската “география”, племенникът на Органа, кан Кубрат (Курт), вожд на оногундурите) през 632 г. ги обединява с утигурите и кутигурите и създава “Стара Велика България” (фиг.6).

Фиг.6  Стара Велика България

      Интересно е да се отбележи, че византийският хронист Йоан нарича Кубрат “Предводител на хуните”, а летописецът Теофан го назовава “Господар на оногундурите, българите и котрагите”. Кубрат, по време на престоя си в Константинополския двор (621-628 г.) приема християнството, бива признат за патриций (фиг.7) и впоследствие е привлечен от византийския император Ираклий като съюзник срещу персите.

Фиг.7  Пръстен на “Патриция” Кубрат

     След неговата смърт около 660 г. (фиг.8, фиг.9, фиг.10),  започват междуособни борби и Велика България е завладяна от хазарите.

 
Фиг. 8   В единението е силата

 
Фиг. 9  Разселване на синовете на Кубрат

Фиг. 10  Гробът на Кубрат в Малая Перещепина

     Най-старият син на Кубрат – Баян им се подчинява и остава в старите земи. Вторият син – Котраг се заселва в Поволожието и основава там Волжска България (фиг.11) със столица Булгар.

Фиг. 11  Волжска България на Котраг

    Тя е превзета през 1552 г. от Иван Грозни който си присвоява титлата “Цар на руси и на българи”. Третият син – нашият Исперих (фиг.12, фиг.13), начело на уногондурите, според арменската “география” е обитавал Хипийската (Конската) планина в района на централен Кавказ.

                
Фиг. 12  Исперих                                                              Фиг.13 Монограм на Исперих

     Оттук, той, изтиквайки аварите се отправя на северозапад и се заселва около делтата на река Дунав, после завладява Мизия, сключва през 681 г. мирен договор с Византия и столица на неговата държава става Плиска.

Фиг.14  Исперихова България

     Четвъртият син Кубер основава българска държава в Македония и става васал на аварите, безуспешно се опитва да завладее Солун, после се заселва около Прилеп (фиг. 15).

Фиг.15  България на Кубер

     Петият – Алцек, преминава с дружината си в Италия и това е отразено в тамошната топонимия (напр. гр. Челле ди Булгария, вр. Монте Булгария) и според Чиченцо Дамиго, днес над 1,5 милиона италианци имат “българска” кръв (фиг.16 и фиг.17).

Фиг.16   връх Монте Булгария до град Челле ди Булгария

Фиг. 17  Топонимни следи на Алцековите българи

     С това завършвам краткия преглед на някои от първоначалните исторически следи, които са оставили българите по лъкатушния им път, водещ към изграждането на националната им идентичност и държавност.

    Български следи откриваме, обаче, не само в спечелените битки и завоюваните земи от Великата Източна Римска Империя и това са не само архитектурните паметници и невероятните златни съкровища на ювелирното изкуство, но тези следи имат и други – нематериални измерения.

    Сред тях, вероятно на първо място се откроява съвършеният календар, с който са си служели българите. Преди да разгледаме някои негови особености ще си позволя да кажа няколко думи за две основни понятия, които имат отношение към всички календарни системи. Тъй като всеки календар е средство за измерване на Времето, нека хвърлим поглед върху трудно определимата същност на това понятие, което позволява осъзнаването,последователното подреждане и разглеждане на непрекъснатите Изменения, които са присъщи на всички процеси и структури.Всички те се намират в Пространството и затова времето и пространството са неотделими. Нещо повече – според съвременните научни схващания, времето се приема като четвърто измерение на пространството. Днес ние знаем, че пространството има сложна квантова структура, че то не е просто някаква пасивна среда и че всички форми на Енергията, включително и Веществото са свързани с нееднородности на времепространствените измерения.

    Направих това отклонение, не поради някаква непосредствена връзка с “календарното” време, а защото различните аспекти на реалността са взаимосвързани и защото смятам, че всяка възможност за разширяване на нашия кръгозор е полезна.

    За оценка на времето, в най-древните календари – напр. в Шумерския – от четвъртото хилядолетие преди новата ера са използвали периодичната смяна на лунните фази и времетраенето на т.н. “лунен” (синодичен) месец е било определяно чрез появяването на “новия” лунен сърп (фиг.18, фиг.19).

Фиг.18   Осветяване на Луната при обиколката й около Земята

Фиг.19  Фази на Луната

    Времетраенето на  синодичния месец е около 29 дни и 13 часа – т.е. 12 такива месеца са равни на около 364 денонощия и една “лунна” година е с 10 денонощия по-къса от една слънчева (тропична) година, която се определя чрез една пълна обиколка на земята около слънцето (фиг.20).

Фиг.20  Обиколка на Земята около Слънцето – сезони

     Това налага в “лунния” календар да се въвеждат за поправка допълнителни месеци.

    Въпреки тези неудобства, и днес “лунните” календари продължават да се използват в много страни – като Турция, Пакистан, Иран, Афганистан и други.

    Китайците, които, въпреки че още през първото хилядолетие  преди новата ера са знаели, че времетраенето на тропичната година е 365 дни и 6 часа, също масово са ползвали и продължават и досега да ползват “лунния“ календар. През първи век от н.е. Чжен Хай е направил поредната календарна реформа на този календар и е определил времетраенето на синодичния месец с грешка от порядъка на 24 секунди!

    Съществуват и т.н. лунно-слънчеви календари при които определен брой кръгли ”лунни” месеци съответстват на определен брой “слънчеви” години. Такива са, например, календарите предложени от Метон и Хипарх.

    Всеки календар предполага избора на някаква начална “нулева” година, от която започва летоброенето и която се свързва с особено важни събития (при мюсюлманите например, това е преселването на пророка Мохамед в Медина през 622 г.).

    Появата на всички древни цивилизации е свързана с един уседнал начин на живот и с развитието на земеделието. Тъй като селскостопанскатадейност е зависима от сезонните условия, възниква необходимостта от по-точно ориентиране във времето и от създаването на по-точен календар. Такъв календар е “слънчевият”, при който за измерване на времето, всъщност се използват пространствени съотношения – обиколката на земята около слънцето (фиг.20) – или т.н. тропична година която съответства на 365 денонощия, 5 часа, 48 минути и около 46 секунди. За това време, изминатият път на земята по нейната орбита е около 940 милиона километра. Иначе казано, приетата днес единица за време секунда съответства на орбитално преместване на земята приблизително с 30 км. Секундата може да бъде определена и чрез завъртването на земята около оста й и в този случай тя съответства на преместването на една точка от екватора с около 463 м. Тъй като на движението на земята са присъщи известни неравномерности, днес, единицата за време се определя не астрономически, а много по-точно чрез броя на трептенията,излъчвани от възбудени цезиеви или рубидиеви атоми.

    Първитe слънчеви календари са древноегипетският и “гражданският” календар на Майите. В древноегипетския (фиг.21), годината е обхващала 12 месеца по 30 дни и още 5 допълнителни дни.

Фиг.21  Египетски зодиак

     Понеже реалната година е с 6 часа и около 49 минути по дълга, за 1460 г. (цикъл на Сириус или Сотис), в този календар се е натрупвала грешка от цяла година, докато Майите (фиг.22) са въвеждали допълнителни дни за т.н. високосни поправки и грешката е била само 1 ден за 5000г.!

Фиг. 22  Календар на Майите

    В европейския регион, широко разпространение е получил т.н. юлиански слънчев календар, който е създаден от александрийския астроном Созиген и е въведен от Юлий Цезар (фиг.23, фиг.24)

 Фиг.23  Юлий Цезар                                                   Фиг.24  Юлий Цезар и Созиген Александрийски

     Той  е обхващал 365 дни, като на всеки 4 години се е добавял един допълнителен ден. Понеже разликата между календарната и реалната година не е 6 часа, а е с около 11 минути по-малка, в течение на времето се е натрупала значителна грешка. Това е принудило папа Григорий през 1582 г. да направи календарна реформа и да въведе т.н. нов стил чрез прибавянето на 13 допълнителни дни. Освен това, годините които са кратни на 100 (с изключение на тези кратни на 400) преставали да бъдат високосни.

    Така реформираният календар, известен като григориански е приет днес практически в целия свят, като в България това е станало едва през 1916 г.

    За начало на летоброенето в юлианския календар Дионисий Сигистус от Дуросторум (Силистра) е предложил през 525 г. да се приеме годината на раждането на Христос, но при нейното определяне е допуснал  неточност от четири години. Така, сега са изминали фактически не 2014, а 2018 години от Рождество Христово.  

    На Григорианския календар са присъщи ред недостатъци. Понеже броят на дните в годината не е кратен на 7, датите в него не съответстват на дадени дни от седмицата и това налага всяка година да се издават нови календари. Броят на дните в месеците не е еднакъв и не е подчинен на някаква закономерност. Освен това, техните имена не съответстват на подредбата им в годината. Затова, не случайно, са правени предложения за въвеждането на по-съвършен и по-рационален календар. Такива са календарите на каноника Мастрофини, на Огюст Конт, както и рационалният “вечен” календар на френския астроном Армелин от 1888 г. Ще спомена и за открития през 1945 г. в Кумран съвършен календар на есеите от преди две хилядолетия. Създаване на рационален международен календар се предлага и през 1923 и 1937 г. от тогавашното “Общество на Народите”.

     В по-ново време с този проблем отново се занимава ООН. Сред моделите за рационален календар, разглеждани от специалната комисия е и т.н. “Прабългарски” календар. Ето какво пише за това френският професор Лонгон: “Научно е доказано, че прабългарите в далечното минало са притежавали един от най-съвършените календари в света – по-приемлив от китайския и индийския, по-достъпен и по-практичен. Сега, когато в една от комисиите на ООН и в ЮНЕСКО се обсъжда нов календар, валиден за целия свят, създаденият преди векове от прабългарите ще послужи като модел и източник на идеи за изготвянето на такова календарно летоброене, което ще бъде прието от всички народи”.

    Ще спомена и мнението на доц. Илиев (цитирам по смисъл): “Учените от ЮНЕСКО са нарекли концепцията залегнала в основите на нашия календар златно българско календарно число и са предложили приемането на българския календар от всички жители на земята”. Ще посоча и мнението на моя покоен приятел акад. Мишев от БАН: “Според изчисленията на проф. Златарски, началото на българския календар се отнася към 5005 г. преди н.е.. Така, българите се нареждат сред народите с най-древно летоброене”.

    За древнобългарския календар в сериозни академични трудове и в периодиката са писали много автори. Съществуват и ред статии в публицистиката, много от които имат компилативен или повърхностен характер и съдържат необосновани твърдения и трудно защитими хипотези.

    Първите догадки за съществуването на този календар са на английския историк Бъри през 1910 г.. Разглеждайки неясните думи в т.н. ”Именник на българските владетели” (върху който ще се спрем по-късно), той предполага, че те могат да бъдат елементи от някаква календарна система. През 1913 г. се появява и първата статия в периодиката,  посветена на тюркско-българското летоброене от финландския тюрколог Миккола. Сред българските учени пръв е проф. Златарски, който обаче, необосновано определя древнобългарския календар като “лунен”. След него могат да бъдат посочени Димитър Съсълов, акад. Бонев, проф. Добрев, проф. Москов, проф. Николов, акад. Серафимов, проф. Шопов, доц. Умленски, Георги Кръстев, Живко Войников, Веселин Кандемиров и много други.

    За съжаление, изходните данни за този древен календар са повече от оскъдни. Всичко започва с откриването на споменатия Именник на българските владетели. Това става през 1861 г., когато руския историк Андрей Попов, сред материали за шумерите в “Летописец Елинский и Римский”, намира един ръкопис в който се разчитат имената на 12 български владетели (фиг.25, фиг.26).

Фиг.25  Уваров препис на Именника на Българските Владетели

 Съставителят (или преписвачът) му съобщава, също, че “преди споменатите царе, царува цар Навуходоносор”. Този манускрипт е написан на кирилица и освен имената на владетелите съдържа династични данни за тях, за годините на владичеството и календарни данни за възкачването им. Именникът условно може да бъде разделен на две части. В първата са включени само пет имена. Тя обхваща период от 515 г., който се отнася за времето преди преминаването на Дунава от Исперих и в нея са упоменати архаични белези – стриганите глави на българите. Втората част съдържа седем имена и последният от владетелите е Умор.Това позволява да се заключи, че Именникът е съставен преди него. Изброените владетели, тяхната династия, времетраенето на владичеството им, както и годината и месеца на възкачването им – както това е показано и на фиг. 26 са:

1.  Авитохол (Атила ?), Дуло,  300 г., Дилом / Твирем. 

2.  Ирник (Хернак ?), Дуло, 150 г., Дилом / Твирем

3.  Гостун , Арми, 2 г., Дохс / Твирем

4.  Кубрат (Курт), Дуло, 60 г., Шегор / Вечем

5.  Безмер, Дуло, 60 г., Шегор / Вечем

6.  Исперих (Испор), Дуло, 61 г., Верени Алем

7.  .............................

8.  Тервел, Дуло, 21 г., Теку / Твирем

9.  ..............................

10. Севар, Дуло, 15 г., Тох / Алтом

11. Кормисош, Вокил, 17 г., Шегор / Твирем

12. Винех, Вокил, 7 г., Шегор /Алем

13. Телец, Угани, 3 г., Сомор / Алтем

14. Умор, Вокил, 40 дни, Дилом / Тутом

    Тълкуването на Именника от различни историци не е еднакво, но битуват две основни схващания – за неговата тюркска и за неговата иранска начална принадлежност. Този въпрос, обаче, едва ли би могъл да бъде решен еднозначно, защото тюркските културни традиции не могат да бъдат изолирани от иранските, а произходът на Именника е свързан с пространството около Алтай, Памир и Кавказ, където заедно са обитавали, както тюркскоезични, така и ираноезични народи. Много по-важно, обаче е, че хронологичните данни в Именника позволяват да бъде реконструирана календарната система използвана в него. Нейният втори хронологичен белег се отнася до месеца на възкачването и е отбелязан като поредния елемент на една 12 месечна календарна година – т.е. става дума за един календар от слънчев тип. Много по-голям интерес, обаче, представлява първият белег, който носи името на животно. За разлика от обикновените слънчеви календари, при които с такива  имена на животни са наречени съзвездията от небосвода (фиг.27), на фона на които се проектира през съответния месец слънцето по време на годишната обиколка на земята около него, тук с подобни имена се отбелязва съответната година в рамките на един 12-годишен цикъл.

Фиг.27  Обиколка на Земята около Слънцето – зодиакални съзвездия

      Този цикъл се определя от обиколката на Юпитер около слънцето, като през всяка от годините, Юпитер се наблюдава на фона на съответното съзвездие (фиг. 28).

Фиг.28  Древен Български зодиак според П. Добрев

    Оказва се, че българите не са били някакъв номадски скитащ народ, а са имали солидни астрономически познания до каквито се стига само след дългогодишни наблюдения и то при уседнал начин на живот.

    Така, в един древнобългарски надпис е казано: “Подвижните светила са седем. Небесен господар им е слънцето. То и господарят на времето Янкул (Юпитер) управляват”. Това потвърждава не само че хилядолетия преди Коперник българите са познавали не само хелиоцентричния модел на Вселената, но и Юпитер, който е заемал важно място в техните представи (фиг. 29).

Фиг.29  Юпитер

     Те са го наричали “Янкул-овчарят”, който води 12 стада (годините от дванадесет годишния цикъл).

    Подразделенията на годината в древния българския календар са седмица, месец и тримесечие. Седмицата е обхващала 7 дни, а всяко тримесечие – 13 седмици или 91 дни. Това съответства на една година от 364 дни, а реалната година трае 365.24 дни. В нашия календар, подобно на Кумранския, още преди хилядолетия, съгласуването на календарната година с реалната е решено просто и рационално – към споменатите 364 дни се добавя още един допълнителен ден, който не влиза в състава на седмиците, месеците и тримесечията. Това е един празничен ден, с който започва всяка нова година и който съвпада със зимното слънцестояние, т.е. с тържеството на светлината и раждането на “новото” слънце след максимално дългата нощ на 21 декември. За високосната поправка, на всеки четири години, се е предвиждало добавянето на още един допълнителен празничен ден извън месеците и тримесечията. Той също е бил посветен на слънцето и на светлината, защото е съвпадал с лятното слънцестояние (22 юни), когато денят е най-дълъг и така високосната година ставала 366 дни.

    Тъй като Юпитерианската година трае не точно 12 земни години, а с около 50 дни по-малко, за тези 12 години се натрупва разлика, която е била компенсирвана, като преминаването на “Янкул-овчаря” се отчитало не върху “Овчарската звезда” (Арктур), а върху съседни на нея звезди  “наместници”.

    Животните с които са били наречени календарните съзвездия в българското летоброене на основата на Юпитерианската година (фиг.30) са:

1. Мишка           (Самор)              

2. Телец              (Шегор)

3. Тигър?           (Барс?)

4. Заек                (Дванш)

5. Ламя, Змей    (Верени)

6. Змия               (Дилом)

7. Кон                 (Теку)

8. Овен               (Север)

9. Маймуна?      (Песин?)

10. Петел            (Тох)

11. Куче             (Етх)

12. Свиня, Глиган (Дохс)

Поредните имена на месеците (фиг.30) са:

1. Първи             (Алем)

2. Втори             ...........

3. Трети              (Вечем)

4. Четвърти        (Тутом, Твирем?)

5. Пети               ............

6. Шести            (Алтом)

7. Седми             (Читем)

8. Осми              (Шехтем)

9. Девети            (Твирем)

10. Десети             ................

11.Единадесети   ................

12.Дванадесети    ................

Фиг.30

     За разлика от съвременния Григориански календар, календарната система на българите е много по-съвършена и се характеризира със своята проста, рационална и хармонична структура. В нея, началото на всяко тримесечие и на всяка година е винаги неделя. Поредният ден за всички години винаги съответства на един и същи ден от седмицата и затова не е необходимо съставянето и издаването на нови календари за отделните години.

    Като начало на летоброенето българите са приемали сътворението на света  през 5005 г. преди н.е.. За това свидетелства Омуртаговият каменен  надпис (фиг.31), върху който е отбелязано сключването на 30-годишен договор с император Лъв пети.

Фиг.31  Омуртагов надпис

     Този надпис има двойна датировка: “Годината от появата на истинския (?) Бог бе 823, а от сътворението на света 6328”. Това легендарно начало приблизително съвпада със Черноморския Катаклизъм и с периода на катастрофалните дъждове, както и с посочената от Секст Юлий Африкански 5500 година преди новата ера.

    ”Привързването” на древния български календар към юлианския най-често става въз основа на три надеждни източника. Първият е т.н. Чаталарски каменен надпис (фиг.32), който има двойна датировка – “Шегор Алем” и петнадесети византийски индиктион (823 г.).

Фиг. 32 Чаталарски надпис

     Вторият е приписката на Черноризец Тудор Дохс от 907 г., в която се сочи, че “Борис покръсти българите в годината “Етх”. За трети може да се използва Балшенския надпис(фиг.33), върху която е отбелязано, че княз Борис, преименуван Михаил, се покръсти заедно с дадения му от Бога народ в лето 6374, което в житието на Св. Климент Охридски е идентифицирано с “Етх Алем” (866 г.).

Фиг.33  Балшенски надпис

    Едни от основните въпроси относно древния български календар са неговото възникване и неговите връзки с други календарни системи. Битува мнението, че той има китайски, ирано-шумерски или тюркски корени.

    Анализът на различните календарни системи в Китай, обаче, сочи, че там най-използвани са били лунните календари, които са се нуждаели от постоянни корекции и последната реформа свързана с тях е проведена от Чжан Хан през І век от н.е.. Най-широко разпространение, обаче в Китай е имал селскостопанският календар, в който годината е била разделена на 24 части, свързани със сезонните земеделски работи. Наред с тези календари е съществувала и една уникална календарна система от сложен циклов тип, изградена чрез комбинирането на три хронологични цикла – десетичен, дванадесетичен и шестдесетичен. По начало, елементите на десетичния и дванадесетичния цикли са били означавани с йероглифи, които имат поредно, а не смислово значение. Чрез тях се формират двукомпонентните названия на елементите от шестдесетичния цикъл, с които са означавали отделните дни от годината. Този древен шестдесетичен календар е бил въведен през 2627 г. преди н.е. от Хуан Ди. През втори век от н.е., към двата определителя на дванадесетичния цикъл било добавено и име на животно. Така, неговите определители станали трикомпонентни и този цикъл започнал да се използва не само за определяне на дните в годината, но и за самите години. Според китайския учен от седемнадесети век Джао Ин, тези допълнителни “зодиакални” названия са били приети по време на династията Хан (около 200 г.) от “северните варвари”. Това обяснява и становището на изтъкнатия китайски историк Го Мо Жо – Председател на Китайската Академия на Науките (цитирам по смисъл): “Зодиакалните добавки са привнесени през ІІ век от съседни народи” – към които са спадали и нашите предци. Изложеното недвусмислено опровергава тезата за китайски корени на българския календар и по-скоро сочи обратното – проникването на тюркско-български елементи в цикловата китайска календарна система.

    Предположенията за генетична зависимост на българския календар от шумерския и на възникналите на негова основа вавилонски и ирански календари са изобщо несъстоятелни, поради коренно различните концепции на тези календари. Така например, шумерският календар е лунно-слънчев и съдържа 12 месеца, към които на всеки 19 години се е прибавял допълнителен месец за поправка.

    В тази връзка ще направя едно отклонение за да добавя още нещо относно допирните точки на нашите предци със шумерите. Това са предположения на проф. Муфтаков, отразени в трудовете му за Волжска България, според които, етнонимът “българи” няма топонимни основи (т.е. не е свързан древната Балкхара), а произлиза от шумерското словосъчетание “бул-гар”, в което ”бул” означава свободен, пълноправен, а “гар” – войн. Той предполага, че именно в това им съсловно качество, след завладяването на Шумерия от Иран, “булгарите” са били разселени по застрашените участъци на персийските граници – около Армения, Кавказкия хребет и Североизточен Иран. Неговите предположения, относно генезиса на древните урало-алтайски етноси, към които спадат племето ”хуну” (протохуни?), именците, саките, синдите и протобългарските племена се базират и върху китайски източници от ІІ век преди н.е..

    И връщайки се отново към календарната тематика, не мога да не отбележа поразителното сходство на древнобългарския календар с т.н. прототюркски  календар (фиг.34), създаден може би от т.н. синди, за които съществува предположение, че са предци на протобългарите.

Фиг.34 Древнобългарски и древнотюркски календари

    Структурата на този календар е еднаква с тази на древнобългарския. Неговите хронологични елементи носят названия еднакви с животните от нашия календар – с изключение на “Ламята”, която тук е “Гущер”, а в една по-късна версия – “Риба”. Неуточненият девети хронологичен елемент в българския календар, тук е “Таралеж”, а по-късната му версия е “Маймуна”. В тюркския календар, пет дванадесет годишни цикъла образуват един по-голям шестдесет годишен цикъл, приблизително равен на две сатурнови години, който вероятно се е използвал за високосни поправки.

    За съжаление, ограничените рамки на един такъв кратък преглед не позволяват да бъдат отразени много други важни страни  на духовната култура на древните българи. Имам предвид, преди всичко, техните мирогледни схващания и религиозно-философски концепции, които поразяват със своето проникновение и със своята дълбочина.

    Сега, в тежките времена когато се борим за нашето оцеляване и когато сме последни в икономически и демографски план, не трябва да забравяме, че  точно ние, много преди западноевропейските народи сме имали своя държавност и забележителна култура.

    И в тази връзка, ще припомня думите на двама бележити европейски държавници – на строителя на четвъртата френска република, президента Шарл дьо Гол, който през 1962 г. каза: “ Българската държава е люлка на Европейската култура и Цивилизация” както и на френския Президент Франсоа Митеран, че: “Българският народ е един от създателите на Цивилизацията на нашата планета”.

    Защото на нашите предци, освен неповторимите паметници на материалната култура, дължим и нещо също така значимо – безсмъртни духовни ценности, които остават неразрушими и са неподвластни на времето.

 (Лекция, изнесена в САБ през юни 2014 г.)