Християнският свят и ислямът
Догматичността на религиозните системи често става причина за възникването на конфликтни ситуации, както в рамките на определени общности, така и между изповядващите различни религии. При определени исторически условия, тези конфликти прерастват в кървави стълкновения. Конфликтните ситуации се предизвикват главно от консерватизма и ограничеността на съответните религиозни институции, които насаждат във вярващите фанатичната убеденост, че пътят по който ги водят е единствено верният път и че срещу всяко отклонение от него трябва да се води непримирима война.
Пример за такива конфликти в рамките на една и съща религиозна система е разделянето на Християнството на Католическа и Източно православна църкви, възникването на реформацията и на протестантството, на инквизицията, на кървавите религиозни войни раздиращи Европа през ХVІ - ХVІІ в. и т.н. Даже и сега, макар и в по-ограничена степен се наблюдават такива вътрешно-религиозни противоречия – напр. между католическата и протестантската общности в Ирландия или между Сунитското и Шиитско крила на Исляма и др.
Много по-драматично и по-актуално днес, обаче, е глобалното противопоставяне между различните утвърдили се религиозни системи и на първо място възникването на конфликти между Исляма и останалите религии. В далечния Изток – напр. в Пакистан, те се проявяват като фанатични и кръвопролитни сблъсъци с Индуистите и със Сикхите. В близкия Изток – това са конфликтите между Исляма от една страна и Юдаизма и Християнството – от друга. В други близкоизточни страни и Африка напр. (Ливан, Египет, Судан) също са налице подобни ексцеси, а в Иран например, след революцията на фундаменталистите през 1979 г. там се стигна до физическото унищожаване на християните и до изселването на над два милиона души. В нашия Балкански Регион също бяхме свидетели на кървавото противопоставяне на Християнската и Ислямската общности в Босна, Косово и други провинции на бивша Югославия, при които загинаха над 200 000 души и там тези проблеми продължават латентно да съществуват. Радикалните течения, искат създаването на самостоятелна мюсюлманска албанска държава в този Регион и планират проникването на Исляма в Европа през т.н. “Зелена дъга” свързваща близкия Изток с Албания през Косово, Македония, България.
У нас, в България, поне за сега е сравнително спокойно, но не е тайна, че има определени среди, които са заинтересувани от ескалирането на религиозна-етническото напрежение. Така например, издигат се призиви за въвеждането на турския език като втори официален език, за създаването на автономна мюсюлманска турска република и т.н. В тази връзка ще цитирам бившия главен Мюфтия д-р Генджев: “Огнище на бъдеща война тлее в западните Родопи”.
Очевидно, че днес Ислямът води една много по-активна и по-настъпателна политика от останалите вероизповедания, за измеренията на която, не всички си дават сметка.
Сега, населението на Европа наброява около 500 милиона души от които през 2003 г. приблизително 53 милиона са били мюсюлмани и в западните страни, техният брой непрекъснато нараства. Във Франция например, те са около 6 милиона, в Германия надминават 3,5 милиона, в Англия официално са 1,5 милиона, но според други данни достигат 3 милиона, в Италия са 1,4 милиона, а в малка Холандия са около 1 милион и т.н. Разглеждайки динамиката на този процес, може да се отбележи, че днес 20% от всички деца и младежи в ЕС са мюсюлмани. Обезпокояващ е и фактът, че голяма част от тях (в Англия например около 20%) оправдават терористичните действия. За тази активност говори и големият брой новопостъпващи мюсюлмани. Във Франция например, през 2002 г. те са били над 100 000 души, а Англия – над 50 000 души, а само в Москва през 2004 г. 20 000 души са приели официално Исляма. Сега, на всеки един встъпващ в християнската общност, съответстват трима, които стават мюсюлмани. За разпространението на Исляма на запад свидетелствува и броят на новопостроените и действащи джамии, които във Франция са над 3000, в Германия – също 3000, а в Англия – над 2000.
Причините за тези процеси са твърде сложни и те не са следствие само на религиозната активност на Исляма или на духовния дефицит на Запада – те са комплексни и имат икономически, миграционни, социални, политически, и етно-културни измерения.
И тук естествено възниква кардиналният въпрос – какви са предпоставките за хармоничното съжителство на Исляма с останалите религиозни системи и на първо място с Християнството? Отговорът предполага познаването на основната доктринална същност на Исляма, неговото възприемане и прилагане от правоверните, техните етно-психологически особености и културното им ниво, но също зависи и от отношението на християните към този проблем. Едно разглеждане на този въпрос предполага използването на аналитично-сравнителен подход, осветяващ преди всичко допирните точки между двете религиозни системи. При това, естествено е основното внимание да бъде насочено към Исляма, защото християнската доктрина и нейното прилагане са много по-добре познати у нас.
Корените на Исляма, на Юдаизма и на Християнството водят към един общ митичен родоначалник на тези три монотеистични религии – Авраам (или “Ибрахим” – на арабски). Съгласно преданието, този вожд на номадско племе обитаващо ареала на Арабския полуостров преди 3700 години се смята като прародител на арабите – чрез сина си Исмаил от робинята египтянка Агар и на евреите – чрез сина си Исаак от жена си Сара. Четири столетия по-късно, племенният вожд от това коляно Мойсей (“Муса”) извежда поробените еврейски племена от Египет и получава от Всевишния обещание за земя, която ще обитават, както и Свещено писание – “Тора”, представляващо основната част на Стария Завет. След около 1300 години, върху основите на Юдаизма възниква Християнството, а около шест столетия по-късно – от 612 г. води началото си Ислямът. Негов основоположник е пророкът Мохамед (“Мухаммад”), на когото според преданието, архангел Гаврил (“Джибрил”) е продиктувал Свещеното писание – Корана.
Коранът, в който е отразена същността на Исляма обхваща 114 глави (“Сури”), съдържащи общо около 6200 стиха. Материалът в Корана не е систематизиран въз основа на тематични или хронологични принципи и тази негова особеност в известен смисъл затруднява неговото разглеждане и изучаване.
Коранът има облика на свод от откровения, тълкувания, етични и правни норми, както и конкретни наставления относно поведението на правоверните, обхващайки твърде широк кръг от въпроси. В него се разкрива божествената единосъщност, всемогъщието, милостта, но и строгостта на Аллаха, който се явява начало и край на всичко съществуващо. В него са постулирани не само основните принципи на Исляма, но са дадени сведения за Небесната Йерархия, за Генезиса на Битието и Човека, за Съдния ден и за разплатата, която ще постигне неверниците и нарушителите на Божието Слово.
В това Свещено писание има ред елементи присъщи на по-рано създадените религиозни системи на Юдаизма и Християнството. Така, в Корана фигурират много от събитията и персонажите на Стария Завет – като се почне от Адам, Ной, Авраам, Мойсей, Соломон и др. Важно място тук заемат Иисус (“Иса”) и Дева Мария (“Мириам”). Представянето на тези събития и персонажи, обаче, често се различава от библейското. Като пример за такова несъответствие ще посоча генеалогията на Дева Мария, която се почита като майка на Иисус и заради непорочното му зачатие. Тя, обаче, се идентифицира с пророчицата Мириам и в Корана се сочи, че е сестра на Мойсей и Аарон и дъщеря на Амрам, живели 1300 години преди раждането на Христа.
Много по-важни и по-съществени са, обаче, доктриналните различия засягащи Иисус. Според Корана, той няма божествен произход, защото Аллах поради своята възвишена трансцендентност въобще не може да има син – или както е казано в Сура 112: “Аллах не ражда, не е роден и няма равен нему”. Иисус се приема като един пророк и Божи пратеник, приел Свещеното писание за християните и се схваща като предтеча на Мохамед, който получава окончателната, пълната и непогрешима Истина. Коранът утвърждава също, че “чудесата”, приписвани на Иисус не са извършени от самия него, а от Всевишния и че той не е бил разпънат и възкръснал, а е бил възнесен при Аллаха, за да се появи отново на земята заедно с Месията Махди по време на Страшния Съд. В Корана се дава и различно тълкуване на Божественото християнско триединство и Светата троица се схваща като тритеизъм – т.е. не като три страни на единосъщния Бог, а като “Отец, Майка и Син”.
Мюсюлманите са убедени, че тези различия се дължат само на неточната и изопачена интерпретация на Божествените Истини, отразени невярно в Свещените Писания на християните.
Ред съвременни историци на религията, обаче, смятат, че в Корана могат да бъдат открити битуващи по онова време апокрифни християнски сказания, стигнали до Мохамед вербално, защото той е бил неграмотен. В подкрепа на това, често се цитира и труда на Ибн Исхак “Животът на Пророка”, написан около 120 години след смъртта на Мохамед. Според неговия автор, Мохамед е черпил информация за Библейските писания от наложницата си християнка от коптски произход Мария, от един монах споделящ вероятно несторианската или арианската ерес, (Бахира) както и от роба християнин Джабр.
В Корана са ясно формулирани петте основни “стълба” на Исляма:
1. Веруюто (“Шахада”) – “Няма друг Бог освен Аллах и Мохамед е неговият Пророк”.
2. Трикратната молитва, която според традицията трябва да бъде отправяна от правоверните не три, а пет пъти дневно.
3. Едномесечният пост и въздържание – от изгрев до залез.
4. Задължителната милостиня (“Закят”) – символ на отричане от недостойната привързаност към материалните ценности и израз на социална солидарност.
5. Задължителното поклонничество (“Хадж”) до свещения град Мека.
В Свещеното писание на Исляма е включен и т.н. “Додекалог”, съдържащ 12 заповеди на Аллаха, в известен смисъл наподобяващи десетте Библейски Божии Заповеди.
Освен Корана, ръководно начало за мюсюлманите е и традицията (“Сунна”), съдържаща разкази и примери (“Хадиси”) от живота на Пророка, които допълват и изясняват гражданските и религиозните норми на поведение. От Сунната идва и названието на основното крило на Исляма – сунитите. За разлика от тях, шиитите, главно в Иран и отчасти в Ирак и Афганистан, почитат и братовчеда и последователя на Мохамед – Али, добавяйки към Ислямското Верую: “…И Али е негов наследник”.
Според Корана хората се разделят на две категории – на монотеисти, които вярват в единния Бог и имат Свещено писание – т.е. юдеи, християни и мюсюлмани и на политеисти – идолопоклонници, срещу които трябва да се води непримирима свещена война (“Джихад”). По отношение на юдеите и християните Коранът проповядва търпимост, но те имат подчинено положение, плащат данъци и с тях не бива да се дружи. Тук ще спомена и повелята на Корана, която за жалост често е била нарушавана, дадена в Сура 256: “В религията да няма принуждение”.
Ислямът добива съвсем друг облик, когато стане държавна религия и получава политически измерения. Като пример може да бъде посочена обстановката в Иран или изказванията на бившия президент на Алжир Бумедиен: “Франция ще стане ислямска република” или на президента на Босна и Херцеговина Изетбегович: “Няма мир или съжителство между Исляма и немюсюлманските вярвания”.
Как стоят тези въпроси в съседна Турция? През 1924 г. Ататюрк отдели Исляма от държавата и за консолидирането на гражданската власт е бил принуден да ликвидира около 45 000 религиозни фанатици. През 2001 г. Ердоган спечели изборите и за първи път след 1924 г. управлението в Турция беше поето от ислямистите. Сега, там се наблюдава тенденция за обратното връщане към религията и днес 80% от децата изучават Исляма. В тази светлина, върху ролята на Турция като буфер и същевременно посредник между мюсюлманския свят и Европа се гледа скептично от някои европейски среди и бившият президент на Франция е на мнение: “Турция не е европейска страна и нейното приемане в ЕС ще бъде неговия край”.
Известни надежди за разбирателство даде голямата конференция в Истанбул през 2002 г. за диалог между ислямските държави и ЕС, на която присъстваха 44 външни министри.
Като пример за мирно съжителство могат също да се посочат доброжелателите и коректни отношения, които съществуват в някои български селища със смесено етническо население.
За съжаление, обаче, съществува един друг, много по-тревожен аспект на радикалния ислямски фундаментализъм – неговата връзка с терористичните организации като “Алкайда”, “Ислямски братя”, “Сивите вълци”, “Движението на ухабитите” и други и според турския печат (в-к Хюриет) по време на Косовския конфликт на Балканите е имало над 40 000 бойци на “Алкайда”.
Излишно е да се коментират добре известните резултати от терористичната дейност в глобален мащаб - в САЩ, Испания, Англия и др. Не бива, обаче да се премълчава, че Християнският свят и в частност САЩ имат косвен принос за това положение на нещата, защото именно Америка най-напред въоръжи и подкрепяше активно ислямските фундаменталисти в Афганистан. Ще добавя, че емблематичният фундаменталист Бен Ладен подкрепяше създаването на Велика мюсюлманска Албания, влагайки близо 200 милиона долара в Косовския конфликт и през 1996 г. и 1997 г. той е посещавал тази страна.
Трябва също да се подчертае, че икономическият, политическият и военен натиск на САЩ върху арабския свят не беше убедително аргументиран от гледна точка на международните норми. Това вмешателство, на дъното на което могат да бъдат открити определени икономически и стратегически интереси провокира активизирането на радикалните тенденции. С него се допринесе и за консолидирането на фанатичната убеденост на широки мюсюлмански кръгове, че срещу Исляма се води “кръстоносен поход” за завладяването на природните ресурси на страните им и за налагането на западния начин на живот с цел да бъде унищожена тяхната духовна и етническа идентичност.
В тази връзка ще приведа и един ужасяващ пример от нашия Регион – през 1995 г. от хората на Караджич бяха избити в Сребреница над 8000 мъже и момчета от мюсюлманската общност.
Очевидно, че съществуващите противоречия не могат да бъдат решавани чрез силови методи – това поражда естественото възникване на ответната реакция и задълбочаването на конфликтите. Изход може да бъде търсен само чрез взаимното разбирателство, почиващо на равнопоставеност, толерантност, зачитане на духовните и културни ценности и самобитността – и то превъзмогвайки въздействията и ограниченията налагани от съществуващата брутална икономическа и политическа действителност.
За омиротворяването на нашия тревожен свят може и трябва да се използват и допирните точки между Християнството и Исляма, които сочат, че между двете религиозни системи няма непреодолима доктринална пропаст. Ще набележа някои от тях:
1. Принципната същност и на двете религии е сходна, защото те са монотеистични.
2. Имат общ родоначалник – Авраам.
3. Много от етичните им норми са подобни.
4. Почитат ред общи духовни пратеници, персонажи и събития.
5. Вярват в безсмъртната същност на душата.
6. Имат аналогични представи за Божествената разплата и за задгробния живот.
7. Вярват в Съдния ден и второто пришествие на Месията Иисус.
Въпреки, че духовният свят на Иисус е преди всичко свят на Любовта, а в света на Мохамед на първо място стои една определена от Божествения закон Справедливост, между двете системи няма дълбоки антагонистични противоречия. Противопоставянето между двете религии няма принципна идейно-философска основа и се провокира от институциите и хората, които интерпретират каноничните догми по един буквален и ограничен начин или в услуга на нечии интереси.
През вековете винаги са съществували философски школи и идейни течения, които са съумявали да се издигнат над догматичните бариери на религиозните системи, разбирайки, че отделните религии само сочат различните пътища, които водят към една и съща Божествена Истина. Исторически, най-рано, това са били праведните монотеисти ханифи, които за разлика от юдеите, с разбиране и толерантно са приели възникналото Християнство, а по-късно – и Исляма. Ханифите са предтечи на Суфизма, който през VІІІ в. се развива в Иран и често бива схващан само като мистично крило на Исляма. В Иран, обаче, са се кръстосвали не само влиянията на Исляма, но и на Индуизма, Будизма, Юдаизма, Елинските философски школи и Християнството. Като правило, последователите на Суфизма са били преследвани от институциите на господстващите религиозни системи, защото са стояли над формалните им канонични рамки.
Имало е, обаче и изключения – например, великият Моголски владетел Акбар през ХVІ в. в Индия и Пакистан, противопоставяйки се на войнстващите тенденции в Исляма е строил, почитал и посещавал не само джамии, но и синагоги, християнски църкви и будистки храмове.
Един по-късен отклик на религиозната толерантност е и движението на Бахаите, създадено през ХІХ в. от шиитския реформатор Баха-Алла. То проповядва Единия Бог, Единството на Човечеството, съзвучието между науката и религията, премахването на всякакви предубеждения и запазването на Мира по Света, поддържан от световна федерация.
Подобни са позициите и на движението на Обединителната мисъл, което също ратува за надмогването на етническите конфликти и на догматичните бариери на отделните религиозни общности. Тези догматични бариери са в противоречие със доктриналната същност на основните религиозни системи, които по различни пътища би трябвало да водят към една и съща Божествена Истина и Светлина и към един Свят на разбирателство, справедливост, хармония и красота.
( публ. Контакти, бр.8, септември 2006, София )