За любовта
Естествено е, преди обсъждането на всяко сложно понятие да се набележат основните конституенти които определят същността на неговото съдържание. Това важи и за такова многогранно понятие като Любовта.
Така, между първите непосредствено възникнали представи за нея се откроява идеята за един биологично програмиран модел на поведение, който осигурява възникването и съществуването на сложните форми на живота.
На Любовта, обаче, са присъщи и форми на изява, които имат съвсем други измерения. Това са спонтанни чувства на съпричастност и милосърдие движени от една безкористна доброжелателност.
В рамките на Любовта се вписват и емоции свързани с естетични и духовни преживявания, както и с една изявена национална, социална, идейна или религиозна ориентация и принадлежност.
В най-общ смисъл, участието на Любовта може да бъде открито и при всяка креативна дейност, както в конкретен, така и в универсален план. Това е така, защото в основата на всеки творчески акт стои Любовта на твореца към създаваното от него.
Принципите на Любовта включват и други компоненти – сложни, преплитащи се и многообразни като самия живот, в който тези чувства осезаемо присъстват. В действителност, понятието Любов обхваща широк спектър от не винаги ясно разграничени и понякога припокриващи се значения. Общоприетите кратки определения за Любов, които могат да бъдат намерени например в Оксфордския речник, в малкия Ларус, в четиритомния словар на Ожегов или в Българския тълковен речник се отнасят главно към две основни нейни разновидности:
1. Привличане, желание, емоционална привързаност и симпатия, в основата на които могат да бъдат открити елементи на сексуално влечение.
2. Топло и доброжелателно чувство на заинтересованост, симпатия, жертвоготовност, възхищение и/или пристрастие към някого или към нещо – например любов към ближния, към отечеството, към природата, към изкуствата, както и други подобни форми, които имат психологическа, етична и/или естетична база.
Разглеждайки първата разновидност, която има биологични измерения, можем да разграничим две основни форми:
- Сексуална Любов;
- Майчина Любов.
Тези форми, в първичния си вид имат неосъзнат характер, свързани са с вродени инстинкти и са адресирани към съвсем тесен кръг субекти – в рамките на сексуалната двойка и потомството.
Известно е, че развитието, усъвършенстването и оцеляването на даден биологичен вид се обуславя от оптималните изменения в генетичната му програма. Тъй като по-примитивната форма на размножаване – еднополовата, представлява само едно просто възпроизвеждане, копиране, на един изначален архетип, такива изменения по принцип при нея отсъстват. (Тук нямам предвид мутационните процеси предизвикани от активни външни физически фактори). Единствено двуполовото размножаване, при което генетичната програма на потомството представлява комбинация от различаващите се помежду си генетични белези на двамата родители позволява не едно просто възпроизводство, а възможност за оптимизирано развитие. Затова във висшите организми, чрез императивното въздействие на хормоналните механизми се определя поведението на сексуалните партньори и се осигурява задължителното осъществяване на сексуалните контакти. При такъв, сексуално обусловен информационен обмен, чрез генетичната информация от една страна се потискат значителните неблагоприятни отклонения от средно-статистическите характеристики присъщи на даден биологичен вид а от друга - се избягва задълбочаването на рецесивни белези, които могат да доведат до дегенеративни последствия (пример за това е потомството от бракове между близки родственици със сходни генетични програми). Наред с тези фундаментални функции, генетичният информационен обмен позволява и синтезирането на нови и в някои случаи по-съвършени комбинации. Те, впоследствие, чрез естествения отбор имат повече шансове за оцеляване и разпространение. В биологичен аспект, генетичният информационен обмен може да се разглежда като относително безсмъртие, защото част от генетичните програми на родителите продължава вечно да живее в тяхното потомство. Обобщавайки, ще изтъкна, че именно заради задължителното осъществяване на сексуалните контакти, те са съпроводени с несравними и сюблимни усещания и преживявания.
Що се касае до втората форма – майчината любов, нейните биологично програмирани основи са очевидни – тя е пряко насочена към оцеляването на потомството – а от там и на биологичния вид.
При човека, с развитието на интелектуалните качества, чувствата от първата разновидност добиват сложни форми, при които чисто биологичните фактори престават да действат в първичния си вид, като се появяват и даже в някои случаи могат да доминират психологични и други компоненти. Многообразната палитра на тази надстройка от неосъзнати и осъзнати чувства определя до голяма степен поведението на влюбените, а също и на родителите.
По тези въпроси е писано толкова много, че едва ли е оправдано да се спираме по-подробно върху тях. Все пак, ще си позволя само да спомена Стендал, който набелязва следната класификация:
1. Любов – страст;
2. Любов – влечение;
3. Физическа (т.е. чисто сексуална) любов;
4. Любов – суетност.
Очевидно, че една такава схема е твърде условна, защото изброените значения не изчерпват всички форми, които освен това не съществуват в изолиран вид, а представляват сложни, преливащи се, мъчно разграничими и трудно поддаващи се на рационален анализ чувства. Емоционалната изява на тези дълбоки преживявания е намерила креативен израз създавайки неизброимо множество от велики произведения на изобразителните изкуства и литературата. Това е така, защото при тези процеси Любовта се явява като доминанта, която фокусира творческите възможности, водени от едно непреодолимо желание за създаването на по-експресивни и по-съвършени творби, които да отразят дълбочината и красотата на преживяваните чувства. По-такъв начин тези преживявания се обезсмъртяват, намирайки осезаем и траен израз чрез езика на творческата символика.
Отношение към тези богати по-своето съдържание и красота чувства би могла да има и съпружеската любов, където по-естествен начин е възможно да бъдат изградени хармонични отношения свързани не само със сексуалните изживявания, но и с дълготрайни чувства на безкористна всеотдайност, пълно доверие и дълбока привързаност. За жалост, обаче, когато отношенията между партньорите почиват само на сексуални или чисто прагматични основи те често деградират, преминавайки от равнодушие към нетърпимост, а даже и към омраза.
Съвсем различни от формите на Любовта, които имат биологична основа са чувствата, които се отнасят към втората разновидност. В тези чувства, които могат условно да се идентифицират с понятието ОБИЧ доминират психологическите, етичните, естетическите и духовните измерения и те често имат обобщен и/или абстрактен характер. Те обикновено не почиват върху прагматични основи и са безкористни, като определят един модел на поведение, който до голяма степен зависи от исторически, социални, културни и други фактори. Очевидно, че те предполагат съответното интелектуално и духовно развитие, обуславящо тяхната насоченост, дълбочина и хармоничност. Трябва да се отбележи, че рамките в които действат, тези чувства силно се влияят от господстващите религиозни системи. Така, при Юдаизма и Исляма те се ограничават от родовата, племенната, националната и/или религиозната принадлежност, а ограниченията от кастов характер са подчертани при Индуизма. В съвременен план, примери за подобни ограничения представляваха партийните и идейните бариери, които се издигаха в името на класовата принадлежност или представите за етническа непълноценност.
Към втората разновидност има отношение и абстрактната форма на Любовта, разглеждана като двигател на креативните процеси и на градивните сили в Битието. Ще се спра накратко върху това по-особено тълкувание на Любовта, което има духовни и често религиозно-мистични измерения.
Така, в картината за възникването и съществуването на Битието, в най-общ план може да бъде открито действието на два основни принципа.
Единият (и по-добре изясненият) от тях отразява задължителните и непрекъснатите процеси на разграждане на високо организирани структури и в енергиен план, обикновено се разглежда като израз на термодинамичната ентропия. Нейното нарастване води до енергийна деградация и към достигането на едно най-вероятностно състояние, при което стават невъзможни по-нататъшните енергийни взаимодействия. В информационен план, увеличаването на ентропията също води към най-вероятностното състояние на хаотична неопределеност.
Съществува, обаче, и втори основен принцип - негентропията, влизащ в противоречие с ентропията и представляващ нейна антитеза. Условно, той може да бъде наречен принцип на съзиданието или креативно начало, който въпреки неумолимото действие на ентропията обуславя възникването на високоорганизованите структури в информационен и енергиен план.
В космически мащаби, действието на тези два противоположни и формално взаимоизключващи се принципа и тяхното диалектическо единство определя възникването и съществуването на Вселената.
В ограничени пространствено-времеви рамки, т.е. тук и сега на нашата планета, съществуват процеси които представляват истинско предизвикателство спрямо ентропията. Имам предвид чудото наречено ЖИВОТ и свързаната с него творческа дейност на човека в материален и духовен план.
Не случайно, в различните философско-религиозни системи, тези два принципа стоят в центъра на вниманието им. Така например при Индуизма, като персонификация на първичната реалност – т. нар. БРАХМАН се приема Шива – принцип на изграждане и на разрушаване и неговото хармонично движение (“Танц”), поддържа безкрайния ритъм на Вселената. (Забележете дълбоката и красива символика!).
При Зороастризма (вероятно под влиянието на Митраизма), тези принципи се идентифицират със силите на изграждане (доброто) и със силите на разрушение (злото). От Зоростраизма, тази идея, заедно с представите за края на света, за задгробния живот, за Спасител роден от девица, трансмигрира в Юдаизма, а от там и в Християнството. Във връзка с това ще спомена и за алегоричното представяне на тези сили при Юдаизма чрез шестолъчата звезда, където двата взаимопроникващи се триъгълника с върхове насочени нагори и надолу символизират процесите на съзидание и разрушение.
Това единство на противоположности, на цикличната структура на движение и на динамичното равновесие може да бъде открито и в Даосизма, както и в идеята за Ин и Ян. По-късен отзвук на тези дуалистични схващания намираме и в Манихейството, които от там преминават в Богомилството което от своя страна ги пренася на запад като философия на Албигойците и Катарите.
И тук ще си позволя да цитирам Дебелянов, който също се докосва до тези идеи:
… Аз умирам и отново се раждам –
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта безпощадно руша…
Тъй като възникването на сложната и съгласувана организираност на физическата реалност противоречи на основния принцип на ентропията, може да се предположи, че характерът на пространствено-времевия континуум или самият принцип не са универсални и постоянно действащи. Тогава е закономерно да се допусне и съществуването на еднократен или периодичен творчески акт на Синтез, при който метриката на енергията, времето и пространството не се вписват в приетите конвенционални представи. Такъв акт, обаче, предполага действието на организиращи творчески сили и води до идеята за съществуването на Творец и до позициите на Креационизма.
В този смисъл, първопричината на съзиданието се свързва с представите за една иманентна необходимост от творческа реализация, насочена към създаването и развитието на по-високо организирана, хармонично съгласувана и по-съвършена реалност.
Именно по-подобен начин в мистичната част на различните философски и религиозни системи, Творческото начало се отъждествява с една абстрактна и висша форма на съчувствие и любов към неговите създания – т.е. приема се, че първопричината за тези процеси, може да има (условно казано) емоционален характер. Заедно с тази абстрактна творческа страна, религиозните доктрини приемат Любовта и като етична основа при човешките отношения. И както отбелязахме, докато при Юдаизма и Исляма Съпричастието и Любовта имат подчертано ограничен обсег на действие, при Будизма и Християнството картината е съвсем друга. Така например при късния будизъм (Махаяна) се стига до идеята, че на определен етап на развитие можем даже да жертваме личното си духовно спасение, за да помогнем на общата еволюция.
При Християнството, подобни идеи намират израз и в максимата “Обичай не само ближния, но и врага си”. Тази максима, която обикновено се схваща като хиперболизирана символика има, обаче, дълбоки етични корени. От една страна тя подчертава абсолютната безкористност на така проявената Любов, която надмогва субективното ни отношение, а от друга – тя се свежда до концепцията за взаимосвързаността на всички същности – които заедно със самите нас представляват част от цялото – в биологичен , социален и духовен план.
Освен това, една такава позиция има определено възпитателно въздействие като отразява най-високи нравствени идеали и отчита, че поведението на “врага” в много от случаите има неразбрани и неосъзнати от него причини.
Една експлицитна представа за значението и духовните измерения на Любовта както се схваща от християнската доктрина откриваме в Новия Завет (посл. на ап. Павел до Коринтяните):
… “И ако имам пророчески дарби и зная всички тайни и всяко знание, и имам всичката вяра, така че да премествам планини, ако нямам Любов, нищо не съм”… И по нататък:
… “Любовта се радва заедно с истината, тя вярва, тя насочва и всичко търпи. Знанието и пророчеството са непълни, защото знаем само отчасти, затова остават трите: Вяра, Надежда и Любов, но най-голямата от тях е Любовта”…
Но едва ли има по-кратко и всеобхващащо определение за Любовта от това което намираме в първото послание на Йоан, където с недостижима дълбочина, само с три думи лаконично се казва “Бог е Любов”.
Връщайки се към общите измерения на Любовта и важността от нейното присъствие в нашата действителност, ще изтъкна:
Светът в който живеем е раздиран от глобални противоречия със социално-икономически, етнически и религиозен характер и стои на границата на екологична катастрофа. Безалтернативно се налага Човечеството да промени своя стереотип на поведение, а за това не са достатъчни само чисто рационалните доводи. Тук не могат да помогнат и административните и силови мерки в национален и/или глобален мащаб. Въздействието за религиозните институции също не е достатъчно ефикасно. До резултати в тази насока може да се стигне, само ако решенията и постъпките на отделната личност са съобразени с едни дълбоко залегнали в съзнанието ненарушими принципи, които са в съзвучие със законите на нравствеността и Любовта.
Неоправдано е, обаче, да се предполага, че тези принципи могат да бъдат пълноценно изграждани и изявени при едни вече деформирани характери, и че нашият съвременник ще започне изведнъж да обича всички, а даже и своя враг. Има една Даоска пословица, която гласи: “…и най-дългият път започва с една стъпка…” В случая, трябва да се започне най-напред с формирането на чувство за отговорност, справедливост и търпимост, после да се премине към следващите стъпки на съпричастност, съчувствие и жертвоготовност, за да се стигне до висшите форми на Любовта.
При това, срещу нарушаването на етичните норми, в рамките на общата възпитателна дейност е целесъобразно да бъдат използвани не съдебно-наказателни мерки, а психологическо и икономическо въздействие. В този смисъл е необходимо да се направи всичко възможно за утвърждаването на едно доброжелателно и етично поведение на отделния индивид, внушавайки, че в крайна сметка интегралното състояние на обществото, на което той е член води по един естествен път и до неговото лично благополучие.
По най-непосредствен начин, обаче, етичните норми и принципите на Любовта могат да бъдат култивирани при децата, които определят утрешния ден на Човечеството. Тук е решаващо въздействието на семейството, както и на първите училищни години – т.е. наред с тази на родителите, изключително отговорна е ролята на първоначалните педагози, които трябва да бъдат високо нравствени личности и не просто учители, но и възпитатели по призвание.
Така, при децата, в съзвучие с Любовта и с Вечните истини утвърдени от светлите умове на Човечеството, може да се формира една духовна нагласа, която впоследствие ще остане за цял живот като ориентир и нерушимо ръководно начало – и то по-естествен начин – подобно на биологичния Импринтинг.
Вероятно, това е един от пътищата които водят към изграждането на по-справедлив, по-хармоничен, по-съвършен и по-красив Нов Свят.
април, Цветница 2005, проф. д-р Марий Дражев